Началото на 60-те, разклонът до село Черенча. Впрегната шейна с коне изчаква да се появи автобусът от Шумен. Баба и дядо поглеждат час по час, градският рейс ще докара внучето. Баба ще го грабне, ще го завие в специално приготвен юрган и тъй ще тръгне впрягът към Черенча.
Този спомен, вероятно могат да го разкажат стотици набори на Любчо, 9-10-годишното момче от шейната. За депутата Любомир Христов, който вече гледа към кметския стол на Шумен за следващите четири години, картината отпреди 50-ина зими е един от най-топлите образи от детството му. "Баба ми Мария беше важният човек за мен. Точно така идваха да ме вземат, защото рейсът не влизаше в селото. Дадат ми после дизгините на коня, ръцете ми треперят от радост, нямах търпение да отида на село" - спомня си Любо.
Привидно суровият мъж, минал през различни армейски и полицейски служби и седнал на законодателната банка в българския парламент, имал късметът да е единственият внук на баба и дядо в Черенча и признава, че по тази причина му угаждали много. В ония години нямали ток, вечерята минавала на газена лампа, а след това започвали борбите с дядо Здравко. През деня пък помагал - според сезона. Затова сега всичко умее да си направи сам. Има овощна градина с 80 дървета, гледа си ги, пръска, подрязва, копае. Докато стане депутат, де, сега има по-малко време и тази работа е останала на сина му. "Но мога всичко в селското стопанство" - подчертава Любомир Христов.
До 8 клас Любо учил в закритото вече Пето основно. Увличал се от волейбол и го приели в спортната гимназия. Теоретически от него можело да излезе някой Матей Казийски. Съдбата обаче си направила шега. Изкарал едва месец в спортното, когато си изкълчил крака и го закарали в болница. В същия ден там приели и пациент от катастрофа със счупен крайник. И на двамата било назначено лечение, но... докторите объркали пациентите. Оня от катастрофата го стегнали в бинтове, а волейболиста Любо оковали в гипс.
"Вкъщи реват на умряло, а аз на втория ден бягам на игрището във военната болница да подавам на докторите топката и да играя и аз. Имаше един рентгенолог, Иванчо Факията му викаха, и тоя бай Иван викал на майка: Катьо, не може на туй момче да му е счупен кракът и така да бяга." - връща лентата политикът. Извикали го и направили рентгенова снимка. Размяната излязла наяве.
За своя професия Любо избрал армията. Завършил Висшето военно училище в Шумен и го разпределили в Бургас. На радиолокационната станция на комплекс "Двина" в Трета зенитно-ракетна бригада станал първият комсомолец-майстор в специалността. Обикновено випускниците взимали първи или втори клас-специалност, а Христов станал първият майстор. В армията стига до чин капитан като преподавател към 6-ти дивизион във военното училище.
Донякъде изборът на професията на военен може да се нарече потомствен. Бащата на Любо - Димитър бил старшина от армията. Викали му Шмайзера, а прякорът си има своята военна история. "Мобилизирали го за втората фаза на войната срещу хитлеристка Германия, наградили го с три ордена за храброст – първа, втора и трета степен, а лично маршал Толбухин му връчил орден "Слава". Единият орден и прякорът дошли, след като с празен шмайзер обезвредил и пленил цяло отделение германци." - разказва за баща си Любо. Бай Димитър е един от героите в серията очерци „Героите на Драва“.
През 1988 кариерата на офицера Любомир Христов стига до нов кръстопът. Предложили му да започне работа в МВР - Шумен. С благословията на двама министри - военния и вътрешния, с прехвърляне от армията в милицията капитан Христов започва работа в ДОТИ."Тогава се работеше, много се работеше. Спомнете си първия взрив в клуба на ДПС на ул. "Цар Калоян" - сеща се за този период от кариерата си Христов. През 1991 преминава в служба "Сигурност", където стига до началник отделение "Вътрешна сигурност", после отива в "Борба с организираната престъпност", а по-нататъшната му кариера като шеф на полицията, а впоследствие и като политик и депутат в два състава на Народното събрание е достъпна във вестникарските хроники от последното десетилетие.
"Може да звучи пресилено, но благодарение на добрата работа на тогавашния екип полк. Недялко Ботев като директор, полк. Йордан Даскалов като шеф на полицията и аз като шеф на БОП успяхме да предпазим града от силовите групировки за разлика от съседна Варна, Търговище, Разград." - прави личната си равносметка полицаят Христов. "Говореше се сред бандитите: в Шумен е страшно - онези прибират, мачкат и вкарват в ареста" - спомня си депутатът. Сред трофеите му са разкрити печатници за фалшива валута, бомбени атентати и върнати на държавата културно-исторически ценности. "И корана от Врани кон върнахме" - добавя Любо.
Няма как да върне обаче пропуснатите мигове на семейството си - на жена си и най-вече на децата. Със Здравка, с която са заедно 41 години, се запознали пред пощата в Бургас. С феерична рокля девойката минала пред пощата, където автобус чакали Любо и негов приятел. Сигурно е било любов от пръв поглед, защото младежът Христов импровизирал много бързо с оперативна комбинация. Метнал се след момичето в автобуса и като не знаел как да я заговори, успял да попита само: "Къде е пощата?" "Току що бяхме пред нея." - усмихнало се момичето. "Ааа, не, аз за новата поща питам" - окопитил се Любо, чул преди това, че има и нова поща, а след няколко дни направил и първата си среща със Здравка на кино.
В професионалните среди от 1980 година насам съпругата му е известна като музикален педагог и учител по пиано и електронни инструменти в Обединената школа по изкуствата "Анастас Стоянов". Когато семейството се премества от Бургас в Шумен Здравка започва първо като корепетитор на отбора по художествена гимнастика. Следва работа в музикалния театър до самото му закриване, има участия с шуменската филхармония. С две свои колежки прави трио „София“ – пиано, флейта и цигулка и концертира в страната и чужбина.
Дали Здравка като човек на изкуството е знаела какво я чака с младежа от спирката? Вероятно. Баща й Жеко Симеонов бил също под пагон - шеф на пожарната в Бургас. Днес е на 94 години и е единственият жив пожарникар от първия випуск на полицейската академия. Заради службата си Любомир Христов пропуснал ражданията и на сина, и на дъщерята. Когато се родил Кристиян, баща му бил тръгнал за стрелби със зенитно-ракетния комплекс в Астрахан, СССР. Знаел, че бебето ще е момче, и малко преди да се качи на ешелона за Съюза звъннал от телефон на перона на тъща си. Разбрал само, че Здравка я завели в болницата. Докато си говорят по телефона пък звъннала съседка с радостната вест, родил му се син.
Вкъщи го чакала изненада, която и сега кара приятелите на семейството да се усмихнат. Фотограф щракнал Здравка и баща й на излизане от родилното, тъщата била на смяна и не могла да иде. Бай Жеко събрал всичко, каквото било купено за внука - ританки, пелени, дрешки - колкото за няколко бебета. Естествено повечето неща останали и акушерките ги увили на вързоп и му ги дали. Така ги щракнал и фотографът - младата майка с бебето и тъстът... с още едно. Когато пет години по-късно се раждала дъщеря му Диляна, Любо с ешелон карал техника за ремонт в завод "Ивайло" в Търново. "Длъжник съм й. Жена на офицер, какво да кажа" - замисля се Любо Христов.
Сега гледа да предпази близките си от помията и опорните точки, които спускат опонентите. "Сестричката ми гледа, чете, съхне и вехне, за какво ти трябваше бе, брат ми. Като прочете нещо по сайтовете - ти там видя ли какво са написали? В затвора щели да те вкарват. Ама това не е вярно, какви глупости пишат". Децата си е помолил да не се занимават и да не четат особено по време на кампанията.
"Какво още да ти кажа за човека Любомир Христов? Пиши, че човекът Любомир Христов и политикът Любомир Христов са един и същ човек" - смее се кандидатът за кметския стол.
ПП ГЕРБ - Пресцентър
