С тържествена церемония Шумен отбеляза 140 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Честването на годишнината се състоя пред паметника на загиналите във войните шуменци на пл. „Кристал“.

Официални гости бяха народните представители Любомир Христов и Джейхан Ибрямов, областният управител Катя Иванова, кметът Христо Христов, председателят на Общинския съвет Ася Аспарухов, общественици, представители на армията и полицията. Присъстваха и десетки граждани. Поднесени бяха венци и цветя.

Слово по повод големия празник произнесе ръководителят на „Държавен архив“-Шумен д-р Антония Панева. Тя направи преглед на паметните събития от 1885 година, довели до Съединението, като подчерта значимостта и ролята на Княз Александър Батенберг.

Публикуваме словото на Антония Панева без съкращения: 

"Уважаеми дами и господа,

Днес честваме един от най-големите празници на България. Събитие, което е безспорен триумф на обединение на военна мощ, дипломатически усилия и не на последно място — на изключителен духовен подем и ентусиазъм от най-нисшите до най-висшите социални слоеве в разделената по това време България.

За съвременния българин далечното минало естествено вече е една абстракция, която изучаваме и която поизтупваме от прахта и тачим в дни като днешния. За да е ясно обаче значението на този ден, ще си позволя да дам пример, който e близък до всички нас, особено в дните на отминаващото вече лято. Представете си, че всеки път, когато решите да отскочите за почивка до Несебър или Бургас, трябва да отидете до… друга държава, да преминете през граница, митница и т.н… Съдбата на откъснатите български територии — и на Запад, и на Юг, и на Север, ни говори, че това никак не е било невъзможно.

Разделението на България след Берлинския конгрес от статукво, изковано от Великите сили още през 1815r. на Виенския конгрес. И за скоро появилата се на картата на Европа България — или Българии, с цялата условност на тяхната (не)зависимост, скоро е станало ясно, че нито една от Великите сили не желае и няма да позволи някой своеволно да променя установения световен ред.

Като обобщаващо мнение за Съединението на посланиците на Великите сили може да цитираме това, което докладва В свой рапорт от 12 окт. 1885 г. Никола Генович, управляващ Българското дипломатическо агентство в Цариград до Министерството на външните работи и изповеданията, че му е казал посланика на Германия: „Той ми заяви, че Германия чакала повече от 100 години, за да добие сегашното си положение, а българите не можели да чакат нито 10 години за Съединението си“, както и че „300 милиона души Европа не можели да жертвуват интересите си за кефа на 5 или 6 милиона души в Балканския полуостров.“

Но как все пак двете Българии стават едно? Това наистина е от малките изключения в световната история за нарушаване на международното статукво и прекрояване на държавни граници от Не-Велика сила. Самият акт на Съединението е извършен от дейци от Източна Румелия, с неофициалното одобрение и съгласуване от страна на Княжеството, Всъщност, ако трябва да бъдем по-точни - от страна на Княза. Министър-председателят по това време - Петко Каравелов, е бил против - дали с основание и по какви причини няма да разглеждаме тук. Считам, че когато разглеждаме акта на Съединението и неговата категорична защита — изключителната светкавична победа в Сръбско-българската война, няма как да минем без фигурата на княз Александър. Причините за това са две — едната с политически, а другата с психологически характер.

Първият аспект се изразява в това, че княз Александър е „назначен“ на този пост като политически компромис от Великите сили — компромис между Изтока и Запада — той е син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщат, но е и племенник на руския цар Александър II. Служи като младши лейтенант в Лейбдрагунския Хесенски полк, но още съвсем рано - на 20 години, постъпва в руската армия. Участва в Руско-турската война от 1877-1878 г., като е награден с два кръста за храброст — „Владимировски“ и „Георгиевски“. На 26 юни 1879 г., когато е неговата коронация, той е едва на 22 години. Съвсем естествено е, че очакванията на Великите сили е той да бъде лесен обект на манипулация, проформа владетел, който да изпълнява и провежда послушно желаната политика в новосъздаденото Княжество. Разбира се, основните очаквания в тази насока са били от страна на Русия, за която нашата страна е нищо повече от плацдарм към Юга. За да бъдем още по-точни ще цитирам писмо oт 12 септ. 1885 г. на император Александър II до ген. Обручев, в което се очертават ясно интересите на империята на Балканския полуостров — основната цел е „да овладеем Константинопол, за да се утвърдим веднъж завинаги в проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце... достатъчно популярничехме в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните трябва да служат на Русия, а не ние на тях.“

Тук няма как да се спра по-подробно на всички факти, но препоръчвам на неизкушения от документалната страна на събитията читател да се запознае с текста на прелиминарния Санстефански мирен договор, за който ние сме свикнали да мислим като за „нашия“ договор; за „справедливия договор за освобождение“. В чл. 1 се уреждат границите между Турция и Черна гора. В чл. 2 се признава окончателно независимостта на княжество Черна гора. В чл. З Сърбия се признава за независима, в чл. 4 се урежда въпросът за собствеността на мюсюлманите, които притежават такава в териториите, анексирани към Сърбия; в чл. 5 се признава независимостта на Румъния, и стигаме до чл. 6, в който: „България се издига в автономно, трибутарно княжество, с християнско правителство и народна милиция“. Чл. 9 урежда определяне размера на данъка, който България ще изплаща на Турция.

Съгласно чл. 8 от България се изтегля турската войска, но остава руски окупационен корпус от около 50 хиляди души. Интересно е също, че съгласно клаузите на договора Русия изтегля своите войски от всички територии, на които воювала, включително азиатските. Единствено България остава под руска окупация за срок „приблизително от две години“, всички разходи по окупацията са за сметка на новосъздаденото Княжество. И така, Александър идва като държавен глава в едно балканско, васално и окупирано княжество. Това не изглеждала като особено престижна владетелска титла. Но въпреки това той приема трона – и не само това – с течение на времето прегръща българската национална кауза и застава начело на акта на Съединението.

Втората предпоставка за успеха на този акт, свързана с личността на княза е от психологически характер. Тя е свързана пряко със силовата защита на делото и с удивителната победа на българската войска във войната, наречена „войната на капитаните“.

За ролята на княза в този момент ще си послужа с илюстрация от "История на 7-и пехотен преславски полк“, издадена не толкова далеч след събитията - през 1934 г: „Мобилизирането на полка беше вече към своя край. Влезлите в редовете му герои се стягаха за път с нетърпение и възторжен трепет чакаха деня и часа, когато щяха да тръгнат срещу вековния враг. Но тъкмо в този важен момент се разнесе една слисваща новина, която веднага след това се потвърди и от официални разпореждания: руските офицери, подофицери и др., които образуваха досега инструкторските кадри в българските войскови части, трябваше да напуснат редовете на мобилизиращата се българска армия. Това беше един страшен удар за войската ни и тоя удар се нанасяше от Руското правителство, което не одобри Съединението и чрез изтеглянето на офицерите си искаше да парализира мобилизирането на армията, и да обезвери народа, който така самонадеяно беше подхванал общото дело за обединението на Северна с Южна България. Ударът наистина беше много тежък, частите се лишаваха от своите полкови, дружини и от голяма част от ротните си командири, които бяха руснаци; лишаваше се от опитни офицери и оставаше в ръцете на младите току-що произведени капитани, едва с шестгодишна военна служба.“

И тук идва ролята на младия княз, който не просто застава начело на събитията, но и вдъхновява младите си капитани и им вдъхва увереност в техните сили, нещо от изключителна важност за последващите събития:

„На 27-и септемврий в Ямбол пристигна Негово Височество княз Александър.

На 2-и октомврий Князът направи преглед на 5-и, 7-и и 8-и пехотни полкове. В 8 ч. сутринта частите бяха построени на определеното за това място. Не след много, към дяснофланговия 5-и пехотен полк, се яви княз Александър. Гръмко „ура“ бе подхванато от 5-ия полк и още повече усили трепета на очакващите Върховния вожд преславци.

7-и пехотен полк беше построен по дружини в една линия, във всяка рота по 76 реда. Князът, видимо възхитен от бодрия и юначен вид на построените полкове, бавно мина пред фронта на полка, съпровождан от гръмовито „ура“, което на вълни се носеше из Ямболското поле. 

Церемониалният марш, който последва, усили възхищението на Княза. Пред офицерите, които той извика след прегледа, изказа своята благодарност с думите: „Благодаря за превъзходното състояние на частите. Аз виждам, че няма никаква разлика от това, което те бяха при старите си инструктори“. Тия прости, но сърдечни думи на обичния Върховен вожд затвърдиха още по-силно вярата на младото българско командване в собствените му сили и даваха да се разбере, че Главнокомандващият добиваше самоувереност за духа и могъществото на полковете пред очакваните тежки изпитания.

Докато се намираше пред събраните подофицери, Князът получи една телеграма и след прочитането й каза: „Ще имаме война със Сърбия“. Това, навярно, е било едно от първите известия за недружелюбното държане на сърбите по българската западна граница.

…„Война със Сърбия! Наместо помощ и съчувствие, съседният „братски“ народ искаше да ни нанесе неочакван, подъл удар! Разочарованието и огорчението от сръбското „братство“ бяха безпределни, обаче те не смутиха българския дух, не убиха българската воля: наместо страх и отчаяние, в душата на българите закипя страшна решителност: „Ще се бием тогава с турци, и със сърби!“ — всички високо заявяваха. C тази проста войнишка формула се изразяваше в този момент цялата философия на една млада армия, пълна с живот и сила, самонадеяна, буйна и пред неотразима смъртна опасност и готова да излезе на борба даже с целия свят“.

Всъщност, това правим тогава - излизаме на борба с целия свят. И успяваме! Австро-унгарският дипломатически представител пише след войната по повод личността на княза: „Със своята смелост и безстрашие, пълководчески поглед, умение и такт,  и не на последно място — с обаянието на личността си, с които той увлече народ и войска, той доказа в решителните дни пред цял свят съчетаването точно на онези качества, които в истинския смисъл на думата дават облика на владетеля...“

Неслучайно днес, на този ден реших да обърна малко повече внимание на личността на княза — често подминавана в духа на общонационалния патос и военната победа. Но в това време България — или Българиите — са имали нужда от герой — и е наистина невероятно стечение на историческите обстоятелства, че начело на младата ни държава е имало точно такъв. Можем само да се гордеем от факта, че в миналото Шумен също изиграва своята роля в Съединението, тъй като точно тук князът приема да го оглави, а днес — и като град, в който се роди инициативата и се осъществи откриването на първия в страната бюст-паметник на княз Александър в "Кабиюк". Княз, понякога незаслужено забравян от историята; княз, който след абдикацията си кръщава и двете си деца с български имена — Крум-Асен и Вера-Цветана; който след абдикацията си купува къща, само защото е строена от същия архитект, който е построил двореца в София, работният му кабинет е бил като музей на България, а всяка сутрин на масата му е имало български вестници. И чиито кости по негово последно желание лежат тук, в България, а последните му думи, преди да замине от страната, след като е принуден да се откаже от престола са „Боже, пази България!“.

Завършвам с пожелание към всички нас — да бъдем също толкова българи и да живеем и работим с плам за отечеството си. Днес никой не иска от нас да отдаваме живота си (за щастие), но времето, усърдието и съвестта ни, е от което България сега има нужда.

Честит празник!"

ШУМ.БГ