Марин Тодоров Куцаров е роден на 29 юли 1873 г. в град Шумен. Той е петото от шестте деца в известната шуменска фамилия Куцарови. Семейната среда и училището оформят мирогледа и предопределят житейския му път.Завършва Шуменската мъжка гимназия, а възрожденската среда, в която е израснал и възпитан, се оказва решаваща в избора му да посвети живота си на Отечеството, служейки в редовете на младата българска армия. През 1893 г. Марин Куцаров е приет във Военното училище в София. Младежът попада в нова и плашеща обстановка на големия град, физически труд и дисциплина. Напук на трудностите юнкерът завършва успешно двегодишното си обучение, а години след това преподавателите му ще си го спомнят с добри чувства и ще го дават за пример на курсантите. На 1 януари 1895 г. подпоручик Куцаров е назначен за взводен командир в 7-ми пехотен Преславски полк, дислоциран в Шумен. Военната му кариера в полка следва възходяща градация и продължава над 20 години без никакви нарушения на устава и дисциплината. Младият офицер дава своя принос за мирновременното изграждане на полка и военните успехи през войните. На 1 януари 1904 г. е произведен в чин капитан и последователно командва 12-та, 13-та и 15-та рота на полка. Като ротен командир участва в Балканската (1912-1913 г.) и Междусъюзническата война (1913 г.). Двете войни са част от войните за национално обединение. Въпреки многото жертви, които дава командваната от кап. Куцаров рота, изпълнява поставените й бойни задачи срещу турци и сърби, а командирът е награден с орден „За храброст” и произведен в чин майор. Мирновременното съществуване на полка е кратко. На 14 октомври 1915 г. България е въвлечена в Първата световна война. Като командир на 4-та дружина в полка участва в боевете на Добруджанския и Солунския фронт. На 14 август 1916 г. е повишен в чин подполковник. В края на войната е назначен за командир на 19-ти пехотен Шуменски полк, водещ боеве на Солунския фронт. След пробива при Добро поле България подписва примирие и излиза от войната (септември 1918 г.), но се съгласява на унизителни условия. Едно от тях предвижда цели български военни части да останат заложници на Антантата. Тази тежка участ застига и подполковник Куцаров с неговите 3431 войници. Именно в гръцки плен командирът проявява героизъм при спасяване на полковото знаме. В района на град Дебър частта на подполковник Куцаров остава заложник на силите на Антантата. Българските войни предават на гръцките части личното си оръжие и полковите светини. Така полковото знаме, водило полка в три войни трябва да бъде предадено, а до тогава няма случай на пленено българско знаме. Поставен пред тежко изпитание, командирът взема решение да се предаде всичкото оръжие, но да се спаси знамето. Той взема знамето от Началника на щаба на бригадата полк. Сирманов, под претекст, че носи лична отговорност за светинята. Вечерта на 5 срещу 6 октомври 1918 г. Куцаров собственоръчно откача знамето от дръжката и го завързва около кръста си, а на негово място закача ризата си, покрита с кожен калъф. На сутринта командирът строява военната част и хвърля „знамето”, увито в кожения калъф, в огнените пламъци. На плачещите войници казва, че е по-добре знамето да бъде загубено, но да не попадне във вражески ръце. През следващите дни на всички запитвания на противниковите офицери за знамето, отговаря: „Изгорих го!”. За да запази тайната от свои и чужди, офицерът прекарва дъждовната есен и мразовитата зима сам в палатката си, без да се къпе, и без да пали огън, за да не влизат други при него. Поради опасността от обиск, Куцаров държи във вътрешния си джоб шишенце с бензин, за да може да запали знамето при опасност. По този начин, рискувайки собственото си здраве, укрива и успешно спасява полковото знаме. В крайна сметка, разболявайки се от студа, в който живее, Куцаров е освободен от плен и се завръща в родината си. На 11 май 1919 г. героят пристига в гр. Разград, където е новата дислокация на 19-ти пехотен полк. В Полковия щаб, където се представя, е посрещнат студено и с укоряващо мълчание за изгореното знаме. Без да дава обяснения съблича горните си дрехи и измъква спасеното знаме, развявайки го пред всички. С очи, пълни със сълзи и неописуемо „Ура!”, присъстващите го понасят на ръце. Честта на полка е спасена, а Куцаров става пример за честност и доблест. Днес спасеното знаме се съхранява в Националния военно-исторически музей в гр. София. Случката става много популярна и офицерът е аплодиран и поздравяван от военни и гражданство в Разград, Шумен и навсякъде, където се появи. Признанията следват едно след друго. На 5 юли 1919 г. е повишен в чин полковник и назначен за началник на 4-ти пограничен район. През същата година е награден за втори път с ордена „За храброст”, а през 1924 г. е награден с нагръден знак „За спасяване на знамето”. От 1928 до 1934 г. е командващ ІІ-ра армия в Пловдив, а от 26 март 1928 г. е повишен в генерал-майор. През 1934 г. генерал Куцаров е уволнен от армията и преминава в запаса. След 1944 г. о.з. генерал Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. На 70 годишна възраст попада в затвора, където се разболява. Заради влошеното здравословно състояние е освободен, но вече е късно. Генералът умира в родния си град Шумен на 1 април 1949 г. До вечния си дом е изпратен от стотици признателни и опечалени съграждани и приятели. Животът на генерал Куцаров трябва да бъде пример за всеки български патриот днес. O.p. полк. Мишо Йорданов