В цялото красиво фоайе на първия балкон на Народния театър "Иван Вазов" е подредена изложба с фотографии, запечатали мигове от незабравимите театралните филмови роли и моменти от живота на актьора Апостол Карамитев.

Тя е като оживяла сцена, на която той, като че ли ще се появи със своята усмивка и забележителния си смях. В този негов истински дом почетоха 90 години от рождението му в деня 17 октомври, когато се е появил на бял свят в Бургас и се е родил един от най-забележителните актьори на България, предаде репортер на БГНЕС. От този дом почти преди 40 години, на 9 ноември 1973 година не можаха да го изпратят в един друг свят хилядите, които го обичаха. Театърът беше в ремонт. Хората се поклониха пред ковчега му във фоайето на ВИТИЗ, където беше другият му дом, защото Апостол Карамитев беше и забележителен преподавател, изваял с опита си и обичта си прекрасни актьори. Опашката от хора, дошли да изпратят любимеца си от входа на Академията на бул. "Раковски" се виеше по "Гурко" до телефонната палата. Повечето плачеха…Но това беше преди 40 години в един мрачен ноемврийски ден…

Тази вечер в Народния театър, посветена на Апостол Карамитев, събра колеги, с които той е работил в театъра и в киното, негови ученици и приятели и почитатели, дошли да отбележат 90-та му годишнина, предаде репортер на БГНЕС.

Интимното отбелязване започна с кадри от филма "Бялата стая" (сценарий Богомил Райнов по повестта му "Пътища за никъде", режисьор Методи Андонов и оператор Димо Коларов), може би най-забележителната роля на Апостол Карамитев в киното. Той в него сякаш играе себе си – винаги забързан по улиците, с разкопчан шлифер, винаги безкомпромисен и винаги съмняващ се. На 17 октомври Народният театър "Иван Вазов", през чиято сцена преминава целият театрален творчески път на великия актьор, отбеляза 90-годишнината от рождението му.

Вечерта, посветена на Апостол Карамитев, събра колеги, с които той е работил рамо до рамо в театъра и в киното, негови ученици и приятели. Артистите Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев, Доротея Тончева, Николай Николаев, Жоржета Чакърова, поетът и драматургът Стефан Цанев, студентите на Карамитев – Йосиф Сърчаджиев и Филип Трифонов разказаха за срещите си с актьора, за магнетичния му талант и уроците, които им е завещал. Беше представена и изложба с фотографии, запечатали редица от незабравимите му театралните и филмови роли, мигове от живота му. "И аз се движа напред – жалък и упорит" е последната мисъл от болничната стая. Като че ли така се случи и в живота му, без да е жалък. Недовърши последния си филм "Сватбите на Йоан Асен", защото го покоси болестта и ролята на великия български владетел довърши покойният вече Коста Цонев. Но тази "Бяла стая" остава като едно от най-върховите постижения на българското кино, изпълнението на Карамитев като недостижимо.

Актьорът Руси Чанев, който не без гордост каза, че също е роден в Бургас прочете част от записките на големия актьор и от днешния ден можем да кажем и мислител. "На младини мислех, че светът е създаден за мен… Ние не сме плодовете и листата, ние сме тъканта, ние сме една клетка…Това, което сме взели от хората, за да сме такива, каквито сме да им го върнем…" Прозвучаха и думи от последното му интервю, съхранявано в Златния фонд на БНР: "50 години - като си помисля, много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа, какво е било поражение. И стигам до едно тъжно заключение, че много от победите, които някога така съм тържествувал когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното, много от пораженията, много от това което са били неуспехи за мене, със времето се оказват големи победи - победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените си заблуждения."

Чочо Карамитев, както го наричаха никога не участваше в сплетни и интриги, никога не се включваше в борбите около това кой ще бъде новият директор на театъра, споделяха колеги, които са имали щастието да играят с него на сцената или в киното. Той винаги бързаше – за театъра, за в къщи, за студентите си. Не признаваше колите и с вечната си усмивка през смях казваше, че е от по-добрата част на човечеството, пешеходец, като Остап Бендер. Наистина хората от поколението, което го знае преживе го помнят забързан между театъра по посока към Докторската градина, живееше със съпругата си не малко знаменитата актриса Маргарита Дупаринова и двете им деца на ъгъла на "Оборише" и "Сан Стефано". Някога там имаше плоча, че е живял там, отдавна я няма… По повод на годишнината му показват филмите с негови участия и ще ги видят и младите, но те нямат шанса да го гледат в театъра, за жалост. На сцената оставя следа с пиеси като "Дон Карлос", "В полите на Витоша", "Херцогинята от Падуа", "Маскарад", "В навечерието" и "Еснафи", "Ромео и Жулиета", "Мария Стюарт". И все може би най-големите му върхове бяха в "Цената" на Артър Милър и "Хенрих ІV" на Луиджи Пирандело, играеха се в Камерната зала на Народния театър и публиката беше до него и страхотните му партньори, повечето от които вече също не са между живите Лео Комфорти, Ивака Димитрова, Любомир Кабакчиев…

Апостол Карамитев е ученик на Боян Дановски, специализира режисура в Москва, Ленинград, Прага и Варшава. Той имаше невероятни изпълнения и в Националното радио и телевизия, които слава Богу се пазят в Златния фонд, както и като че пророческите му думи за себе си: "Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам..." Така и пожела съдбата./БГНЕС